НАСЛЕДЯВАНЕТО С МЕЖДУНАРОДЕН ЕЛЕМЕНТ И НЕГОВАТА НОВА ОБЩНОСТНА УРЕДБА (РЕГЛАМЕНТ (ЕС) 650/2012)

* Оригиналният текст на тази статия е публикуван в Том VII на сборника „Трудове по международно право”, 2012 г., издаден от Българската асоциация по международно право (БАМП). Настоящото резюме се публикува с любезното съгласие на БАМП.

Правните проблеми, свързани с наследяванията с международен елемент, са многообразни и сложни. С оглед съществените различия в международно-частно-правните уредби на държавите-членки на ЕС на тази материя, бе приет Регламент (ЕС) 650/2012, който от 2015 г. ще урежда компетентността, приложимото право и признаването на съдебни решения във връзка с наследяването с международен елемент. Дотогава то ще продължи да се регулира от вътрешното право на държавите-членки.

I. Приложимо право към наследствените отношения с международен елемент в Германия, Англия и Франция понастоящем

а) немското международно наследствено право
По отношение на приложимото право във връзка с наследяването, в немското международно частно право е усвоен един подход – приложимо право към наследяването като цяло е правото на държавата, чийто гражданин е бил починалият в момента на смъртта си. Тази обективна формула за привръзка е приложима към всички обекти, включени в масата на наследството, независимо от тяхното естество, местоположение и връзка с личността на наследодателя. Тя търпи едно важно изключение. Когато недвижими имоти, включени в масата на наследството, се намират на територията на държава, чийто национален режим подчинява наследяването на тези имоти изключително на правото на държавата по местонахождение на вещта, настъпва „разцепване” на масата на наследството: недвижимите имоти в съответната държава се третират като отделна част от останалата маса на наследството и наследяването им се подчинява на правото на държавата по мястото, където те се намират1. При отпращане към чужд закон, международното частно право на ФРГ следва принципа на т. нар. едностранно препращане.
По силата на чл. 25, § 2 от Уводния закон към Германския граждански законник (УЗГГЗ), наследодателят може приживе да избере германското материално наследствено право като приложимо право към наследяването на недвижимите му имоти, намиращи се в Германия.
Съгласно чл. 26 УЗГГЗ, който в основни линии следва положенията на Хагската конвенция от 5 октомври 1961 г. относно стълкновението на закони в областта на формата на завещателните разпореждания (ратифицирана и в сила за ФРГ), завещание с международен елемент се счита за формално валидно, ако е извършено поне в съответствие с: а) правото по местожителство/последно обичайно местопребиваване на наследодателя (при съставяне на завещанието или в момента на смъртта); б) правото по местоизвършване на завещанието; в) правото на държавата, чието гражданство е имал завещателят (при съставяне на завещанието или в момента на смъртта); г) правото по местонахождение на завещания имот; д) обективно приложимото наследствено право или правото, което би било приложимо в момента на извършване на завещанието.

б) английското международно наследствено право
Обективно приложимото право към наследяването според английското международно частно право е подчинено на принципа на „сцеплението” (scission): приложимото право към наследяването на вещни права върху недвижимости е правото на държавата, където те се намират, а върху движими вещи – правото на държавата по обичайното местопребиваване на наследодателя при смъртта му. Признаването на завещателни разпореждания е обусловено, според Закона за завещанията от 1963 г., от съответствието им от формално-правна страна с правото на: 1. държавата, където се намира вещта – предмет на завещателното разпореждане; 2. държавата, където е било обичайното местопребиваване или местожителството на починалия (независимо дали в момента на извършването на завещателното разпореждане или в момента на смъртта); 3. държавата, чийто гражданин е бил завещателят (при съставяне на завещанието или в момента на смъртта си)2. Посредством цитираните формули бе реализирана ратификацията на Хагската конвенция от 1961 г. от Англия.

в) френското международно наследствено право
Френското право, по подобие на английското право, се придържа към принципа на разделното третиране на недвижимите и движимите вещи като обекти на наследствено правоприемство: наследяването на правото на собственост върху недвижимите вещи е подчинено на наследственото право на държавата по местонахождението на имота, докато това на движимите вещи се урежда от правото на държавата по последното обичайно местопребиваване на наследодателя. Признаването на завещания с международен елемент според френското международно частно право също се придържа към разрешенията на Хагската конвенция, ратифицирана от Франция.

II. Новата Общностна уредба на международните наследствени отношения

От август 2015 г. в рамките на Европейската общност се създава единна правна рамка на наследствените отношения с международен елемент, обективирана в Регламент (ЕС) 650/2012 относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения и приемането и изпълнението на автентични актове в областта на наследяването и относно създаването на европейско удостоверение за наследство (OB L 201, 27.7.2012 г.).
Обективно приложимото право към наследяването с международен елемент според чл. 21 от Регламента е правото на държавата, в което се е намиралообичайното местопребиваване на починалия при смъртта му, освен ако от обстоятелствата е видно, че наследодателят в момента на смъртта си е бил очевидно по-тясно свързан с друга държава, в който случай ще бъде приложимо нейното право. Обективната формула за привръзка, възприета от европейския законодател – „обичайно местопребиваване на наследодателя”, има унитарен (единен) характер, т.е. тази формула за привръзка ще се прилага спрямо наследяването като цяло, по отношение на всички елементи, включени в масата на наследството. Широко разпространеният критерий за привръзка “lexreisitae” по отношение на недвижимите имоти е изоставен. От съществено значение във връзка с приложимото право е и фактът, че препращането към правото на съответната държава-членка е ограничено единствено до материално-правните й норми в областта на наследяването, не и към стълкновителните й такива (по аргумент за противното от чл. 34 от Регламента).
Регламент 650/2012 допуска в определени граници упражняване автономия на волята във връзка с приложимото право. Наследодателят може да избере като приложимо право към наследяването си правото на държавата, чийто гражданин е бил в момента на смъртта си или при извършване на избора на приложимо право (в зависимост от собствената му воля) – чл. 22, т. 1 от Регламента. За да бъде валиден, този избор следва да отговаря на предвидените формално-правни предпоставки относно начина на извършването му. По-специално, той следва: /1/ Да бъде извършен с едностранно писмено изявление, оформено като разпореждане по случай на смърт, или /2/ Да бъде инкорпориран като отделна клауза в рамките на разпореждане по случай на смърт. Независимо от формата, в която е бил извършен изборът на приложимо право, материално-правната действителност на този избор подлежи на преценка в зависимост от правото, избрано за приложимо към наследяването(чл. 22, т. 3). Именно избраното право ще бъде определящо за преценката за дееспособността на наследодателя при избора на приложимо право. Формално-правната действителност на избора на приложимо право, от друга страна, ще се преценя на основата на коя да е от националните правни системи по чл. 27, в съответствие с които се преценя формално-правната валидност на разпорежданията по случай на смърт, защото този вид разпореждания представляват задължителната и неотменима правна форма, в която се обективира изборът на приложимо право.
Приложимото към наследяването право – независимо дали се касае за обективно приложимото право, или за избраното от наследодателя право, ще урежда следните въпроси: а) време и място на откриване на наследството; б) редовете наследници и обемът на техните наследствени права, в това число – наследствените права на преживелия съпруг или партньор; в) условията, при които правото на наследяване се губи, включително обезнаследяването поради недостойнство; г) разполагаемата част от наследството и размерът на запазените части на наследниците; д) задълженията за връщане или отчитане на дарение или завещание, накърняващи запазената част.
В Регламента са уредени т. нар. разпореждания по случай на смърт. Те са две категории: договори за наследство (чл. 25), които понастоящем са познати преимуществено на държавите от германското правно семейство, и „други разпореждания по случай на смърт” (чл. 24). Принципът, установен в Регламента, е: материалноправната действителност на разпорежданията по случай на смърт се регулира от правото, което би било приложимо, ако наследодателят бе починал в деня на извършване на завещателното разпореждане; въпреки това, той може да посочи за право, което да регулира материалноправната валидност на завещанието, правото, което би могъл да избере като приложимо право по чл. 22, по реда на същия член. Понятието „материалноправна действителност” на разпорежданията mortiscausaобхваща в своето съдържание: а) способността на дадено лице да се разпорежда с имуществото си по случай на смърт; б) конкретните основания, изключващи тази способност, както и основанията за изключване способността на определено лице да получава имущество по завещание; в) възможността завещателят да се представлява при извършване на завещанието от трето лице; г) тълкуването на завещателното разпореждане; д) измама, заплашване, грешка и други въпроси, касаещи волята на завещателя или намерението му. Що се отнася до т. нар. „формално-правна действителност” на завещанията, доколкото Регламентът не дефинира това понятие, следва да се приеме, че формално-правната действителност представлява съвкупността от всички специални изисквания, които законът поставя във връзка с начина и процедурата за извършване на завещателното разпореждане, като предпоставка за неговата валидност. В Регламента са уредени няколко формули за привръзка при определяне на правото, в съответствие с което се преценя формално-правната действителност на разпорежданията mortiscausa, които формули следват до голяма степен постановките на Хагската конвенция от 1961 г., а именно съответствие с правото на държавата: /а./ по местожителство/последно обичайно местопребиваване на наследодателя; /б./ според гражданството на завещателя; /в./ по местоизвършване на завещанието; /г./ по местонахождение на завещания имот, като правото по т. “а” – “в” е правото при извършване на разпореждането или при смъртта на завещателя.
Един от важните въпроси, който уредбата поставя, е дали и до каква степен валидността на избора на приложимо право е обусловена от тази на завещателното разпореждане, посредством което (или като част от което) е направен изборът. Смятам, че формално-правната валидност на завещанието е обуславяща за формално-правната валидност и на избора на приложимо право, но не същото се отнася до материално-правната им валидност – материално-правната валидност на избора на право и на завещанието, посредством което е упражнено правото на избор, следва да бъдат третирани самостоятелно, без недействителността на завещанието да води сама по себе си до недействителност и на избора на приложимо право.
Друг характерен белег на приложимото право, установено в Регламента, е, че приемането или отказа от наследство/завещание, както и декларациите, целящи ограничаване отговорността на наследника/заветника за дълговете на наследството, се считат формално валидни, ако удовлетворяват изискванията на правото, приложимо към наследяването като цяло (чл. 21 и 22), или на правото на държавата, в която се намира обичайното местопребиваване на автора на декларацията (изявлението).
Важен аспект от уредбата на наследственоправните отношения с международен елемент според Регламент 650/2012 е и т. нар. Европейско удостоверение за наследство. То представлява официален документ, който до доказване на противното ще удостоверява наследствено-правния статут на лицата, до които се отнася, във всички държави-членки, без спазване на специална нарочна допълнителна процедура. Предвидени са две форми на корекция на удостоверението: (а) поправка – при допусната техническа грешка и (б) изменение – при неточност на данните в удостоверението. Третите лица, получили/предали вещи или пари от/на лице, погрешно легитимирано с Удостоверение за наследство, запазват правата си, освен ако са действали умишлено или с груба небрежност (чл. 69, ал. 3 и 4).
Регламент 650/2012 ще се прилага по отношение на наследства, открити на или след датата 17 август 2015 г. Независимо от това, избор на приложимо право преди тази дата е действителен, ако отговаря на условията, предвидени в глава III на Регламента, или ако е действителен според международното частно право, действало към момента на избора в държавата на обичайно местопребиваване на починалия или в която и да е от държавите, на които е бил гражданин (чл. 83, т. 2). Също така, разпореждане с имущество в случай на смърт, направено преди 17 август 2015 г., е действително по същество и във формално отношение, ако отговаря на условията, предвидени в глава III, или ако е действително по същество и във формално отношение според международното частно право, действало към момента на съставяне на разпореждането в държавата на обичайно местопребиваване на починалия или в която и да е от държавите, на които е бил гражданин, или в държавата членка на органа, който урежда наследяването. Регламентът и след 2015 г. няма изцяло да измести международното наследствено право на държавите-членки. В чл. 75 е предвидено, че той не засяга действието на разпоредбите на международни конвенции, по които страни са държави-членки, в това число – на Хагската конвенция от 1961 г. Тази конвенция ще продължи да бъде източник на стълкновителна правна уредба (вместо Регламент 650/2012) във връзка с условията за признаване на завещания с международен елемент във всички случаи, в които такова признаване се иска в държава-членка, обвързана от конвенцията.
Обединеното кралство не е участвало в приемането и не е обвързано от Регламент 650/2012.


1. K. Kühne, S. Dollinger, D. Krome, in “European Succession Laws”, sec. ed., “Jordans”, 2002, p. 260 (edited by D.Hayton)
2. Вж. А. Dodov, “JurisdictionandProperLawinActionsRelatingtoPropertyRightsoverImmovablePropertyandSuccessiontoSuchRightsintheLawofEngland, GermanyandFrance”, в „Трудове по международно право” (авторски колектив), т. 7, Българска асоциация по международно право, 2012 г., стр. 172

Comments are closed.

Уеб дизайн и разработка Orbis Agency