Целта на изпълнителното производство е реалното удовлетворяване на вземанията на определен кредитор /взискател/. Предмет на изпълнението е цялото секвестируемо имущество на длъжника, а в случай че такова няма, съществува възможността за ограничаване на свободното му придвижване извън пределите на страната. Как става това?
Доскоро беше широко разпространена практиката от страна на държавните и частни съдебни изпълнители, в случай че длъжникът – физическо лице- няма никакво имущество, да му се налага принудителна административна мярка съгласно чл. 75, т. 6 от Закона за българските документи за самоличност – забрана за напускане на територията на страната. Според посочения законов текст не се разрешава напускане на страната на лица, които не изпълняват подлежащ на принудително изпълнение съдебен акт, по силата на който са осъдени да заплатят парично задължение в големи размери към български физически или юридически лица или чуждестранни лица, освен ако представят надлежно обезпечение.
От една страна, тази мярка гарантираше на взискателя, че длъжникът няма как да се укрие в чужбина и рано или късно при последващи проверки би могло да се установи наличието на някакъв доход (по трудово правоотношение например), който да послужи за удовлетворяване на вземането. От друга страна, въпросната мярка ограничаваше възможността на длъжника да работи в чужбина и така да изплати дълговете си. Основният проблем обаче е обстоятелството, че така налаганата забрана за напускане на страната изцяло противоречи на Директива 2004/38/ЕО относно правото на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и пребивават свободно на територията на държавите членки. Директивата забранява на държавите членки да ограничават правото на свободно придвижване /освен случаите, свързани със съображения за обществен ред, обществена сигурност, обществено здраве или злоупотреба с права/. Въпреки че посочената директива не е транспонирана в националното ни законодателство, гражданите могат пряко да черпят права от нея, тъй като нетранспонирането в срок или некоректното транспониране на директива, което препятства постигането на предписания с нея резултат, не дава възможност на държавата членка да се позове на това обстоятелство, за да обоснове ограничаването на правата на своите граждани, които те имат по силата на правото на Европейския съюз, в частност които биха придобили, ако директивата е транспонирана в срок и предписаният с нея резултат е постигнат.
В тази насока е и съдебната практика – административните съдилища отменят принудителната административна мярка, в случай че потърпевшото лице я обжалва. Противоположното мнение е, че така се нарушава интересът на кредиторите, тъй като длъжникът би могъл да се укрие и вземането никога да не може да бъде удовлетворено. Контрааргумент на тази хипотеза е, че това е изцяло частноправен спор и държавата не би трябвало да се намесва по никакъв начин в него, особено чрез нарушаване на основни права на своите граждани. Върховният административен съд е сезиран да се произнесе с тълкувателно решение по противоречието на българския закон с европейската директива и дотогава въпросът остава отворен. Остава обаче и възможността всяка забрана да бъде обжалвана поотделно.