Относно условието в българското облигационно право

Може ли да бъде договорено прекратително условие, което да се изразява в действие или бездействие на страните по договора?

Съгласно чл.9 ЗЗД: „Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави”. Следователно е възможно да бъде уговорено между страните, че ще бъде сключен договор под прекратително условие, което да се изразява в действие или бездействие на страните, доколкото не съществува императивна правна норма, която да постановява противното. Въпросът с противоречието на добрите нрави при сключване на договори под условие, било то отлагателно или прекратително, е засегнат в Решение № 7 от 19.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 53312/2015 г., I г. о., а именно: „Условието е юридически факт от категорията на юридическите събития, поради което е недопустимо сключването на договори под условие, поставено изцяло в зависимост от волята на едната страна – т. нар. чисто потестативни условия, тъй като при тях се поставя под съмнение намерението за обвързване и съществуването самия договор“. Per argumentum a contrario стига условието да не е поставено изцяло в зависимост от едната страна, договорът, сключен под прекратително условие, което да се изразява в действие или бездействие на една от страните, ще бъде действителен и ще породи правните си последици.

След като условието е юридически факт от категорията на юридическите събития, то от теоретична гледна точка също е възможно да бъде сключен договор под прекратително условие, което да се изразява в действие или бездействие на страните. В такъв случай такова условие би било от категорията на относителните юридически събития – „…естествените закономерности са предизвикани от волева човешка дейност, но в конкретното правоотношение тази дейност има значение именно като събитие” .

Такова виждане застъпва в практиката си и ВКС в решения, постановени по чл.290 ГПК. В горепосоченото решение, а именно Решение № 7 от 19.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 53312/2015 г., I г. о., е възприето гледището, че „…ако сбъдването на условието е предпоставено и от действията на самия длъжник, изпълнението на задължението, чиято изискуемост е обвързана от това условие, също следва да се преценява като предоставено на волята и възможностите на длъжника“. В подкрепа на тази теза е и Решение №15 от 22.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2404/2014 г., I т. о., – „…уговорката, че възложителят ще плати, когато на него, в качеството на изпълнител, му заплатят, не е нищожна, но следва да се прилага чрез тълкуване на предпоставките, които страните са визирали при договарянето й“. Така формираната практика на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.25, ал.1, изр.2 ЗЗД, касаеща условието като модалитет, се възприема и от Решение №161 от 19.07.2018 г. на ВКС: „…без да е необходимо допълване или конкретизиране на дадените отговори, релевантни и към поставения по настоящото дело правен въпрос по приложение на въведената законова фикция за сбъдване на условие, с настъпването на което страните са обвързали изпълнението на конкретно договорно задължение. Преценката дали се касае за предвидено в договора условие, чието настъпване не зависи от волята на страните – казуално условие, или се касае за бъдещо събитие, зависещо от волята на една от страните – потестативно условие, във всички случаи следва да се изведе от самата уговорка в договора, обективираща условието. Или, преценката за това, каква е правната характеристика на условието, като модалитет на договорното съдържание, е винаги обусловена от обективираните в договора насрещни, съвпадащи волеизявления на страните“.

В мотивите на Решение № 15 от 22.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 46/2013 г., II т. о., е посочено, аргументирайки обаче приложението на чл. 69, ал.2 ЗЗД към такава хипотеза на уговорено условие, че: „Допустимостта на подобна уговорка произтича от установения в чл. 9 ЗЗД принцип за свобода на договарянето, приложим по силата на препращащата норма на чл. 288 ТЗ и към търговските сделки. Съгласието на страните, че задължението става изискуемо след настъпването на определено бъдещо несигурно събитие (условие), осъществяването на което е предпоставено и от активността на самия длъжник, следва да бъде преценявано като предоставяне на изпълнението на неговата воля и възможности“.
ВКС използва термини като „волята“, „активността“ на длъжника, тоест страна по договора, а именно тази терминология ни насочва към извода, че става въпрос за действие или бездействие на съответната страна по правоотношението.

Може ли обаче това действие или бездействие на една от страните да се изразява в неизпълнение на самия договор?

Не би следвало да е възможно уговарянето на условие, което се изразява в неизпълнение на една от страните по договора, тъй като условието е част от несъщественото му съдържание. В същия смисъл е и Решение №77 от 8.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 2/2009 г., I т. о. – касае се за сключен застрахователен договор, като се дискутира дали е действителна клауза в застрахователен договор, която предвижда, че неплащането в срок на част от застрахователната премия има за последица прекратяване на правоотношението. Според посоченото решение: „Неплащането в срок на част от застрахователната премия не е прекратително условие, а е факт, релевантен към уговорения начин за прекратяване на договора”.

Друг аргумент в подкрепа на тази теза е, че разпоредбата на чл.87, ал.1 ЗЗД изисква да бъде даден достатъчен срок за изпълнение на длъжника с предупреждение, че след изтичането на този срок кредиторът ще счита договора за развален, тоест това предупреждение е необходимо във всички случаи преди договорът да бъде развален, като ал.2 на чл.87 ЗЗД дори предвижда писмена форма на предупреждението, в случай че договорът е сключен в писмена форма. Следователно няма как да бъде уговорено прекратително условие, което да се изразява в неизпълнение по договора, тъй като при прекратителното условие правните последици, които договорът е породил, отпадат с обратна сила без да е необходимо отправянето на предупреждение.

В по-новата съдебна практика на ВКС също се поддържа, че неизпълнението по договора не представлява прекратително условие – в този смисъл е Решение №111 от 2016 година на ВКС по т. д. № 1839/2015 г., II т. о.: „Поето от купувача по приватизационен договор задължение за въвеждане на обекта в експлоатация, не съставлява уговорено условие. Условието е несъществен елемент от съдържанието на договора и такова страните не са уговорили, а с оглед специфичния характер на приватизационния договор, съществен елемент са уговорените престации. Виновното неизпълнение на задълженията на купувача обуславя отговорността му за неизпълнение, а разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗЗД е относима към действието на договора в случай на уговорено условие – бъдещо несигурно събитие“.

Comments are closed.

Уеб дизайн и разработка Orbis Agency