ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ИДЕАЛНА ЧАСТ ОТ ПРЕДПРИЯТИЕ

Търговското предприятие е дефинирано в чл. 15, ал.1 от ТЗ като съвкупност от права, задължения и фактически отношения. Като такава съвкупност законодателят допуска то да може да бъде предмет на прехвърлителни сделки. Как стои, обаче, въпросът за прехвърляне само на част от същото?
Проблемът за прехвърляне на част от търговското предприятие е бил разглеждан както в практиката, така и в теорията. Така например в Решение № 213 от 30.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 29/2010 г., II т. о., ТК., Върховният касационен съд е застъпил становището, че въпреки липсата на изрична законова регламентация, по аргумент от по-силното основание обект на прехвърлителна сделка по чл. 15, ал. 1 от ТЗ може да бъде и част – идеална или реална от търговско предприятие. Това произтича и от текста на чл. 15, ал. 2 от ТЗ, който изисква решение по чл. 262п от ТЗ за прехвърляне на цялото предприятие на търговско дружество – по аргумент от противното обаче подобно решение не е необходимо, когато се сключва сделка за прехвърляне само на част от предприятието. Особеното изискване, което следва да бъде изпълнено при прехвърляне на част от търговско предприятие, е прехвърляната част да бъде обособена счетоводно или по друг начин, позволяващ индивидуализация на предмета на сделката, т.е. на правата, задълженията и фактическите отношения, за които е постигнато съгласие да преминат от патримониума на отчуждителя в патримониума на приобретателя.Спазването на изискването за обособяване на реалната част от предприятие е предпоставка за валидността на прехвърлителната сделка и за пораждане на правните й последици с оглед особените разпоредби на чл. 15, ал. 3 от ТЗ, чл. 16 от ТЗ и чл. 16а от ТЗ, уреждащи солидарната отговорност между отчуждителя и приобретателя на предприятието, вписването на договора, разделното управление на предприятието в срока по чл. 16а, ал. 1 от ТЗ и другите обезпечения в полза на кредиторите.
Единодушно в теорията и в практиката се приема, че прехвърляне само на част от търговското предприятие е допустимо.
За пълнота на настоящото изложение следва да отбележим и правните изводи съдържащи се в Решение № 113 от 12.06.2012г. по т.д. № 271/2011г. на Плевенския окръжен съд и Решение № 303 от 27.11.2012г. на Великотърновския апелативен съд, с което същият потвърждава първоинстанционното решение. Въпросът, разгледан в горепосочените решения касае преди всичко прехвърлянето на идеална част от търговско предприятие с включен недвижим имот в съвкупността. В решението си апелативният съд е потвърдил правните изводи на окръжния, че за да имаме валидно прехвърляне на недвижим имот, включен в търговското предприятие е нужно решение на ОС на търговското дружество. Това е така въпреки, че по аргумент на по-силното основание при прехвърляне на част от търговско предприятие решение по реда на чл. 15, ал.2 във вр. с чл. 262п от ТЗ не би трябвало да се изисква. Според апелативният съд, обаче, когато с продажбата на търговското предприятие се прехвърля и недвижим имот, включен в него и при положение, че в закона или в устройствения акт на дружеството, прехвърлянето на недвижимият имот е предвидено в правомощията на ОС, то такова решение следва да бъде взето по съответния ред и протоколът от това ОС следва да бъде представен в Търговския регистър при вписване на прехвърлителната сделка.
Особено интересен както от практическа, така и от теоретическа гледна точка е въпросът за „прехвърлянето“ на фактическите отношения, включени в търговското предприятие.
Фактическите отношения не предоставят определени права или задължения на участващите в тях лица и възникването им не е свързано с настъпването на определен правопораждащ юридически факт, поради което и при тяхното „прехвърляне“ не настъпва правоприемство. В тях се включват например информацията, с която разполага търговското предприятие, т. нар. ноу-хау, създадената опитност, квалификацията на персонала и организацията на търговската дейност. Тъй като както беше посочено, при прехвърлянето на фактически отношения не може да се говори за правоприемство, то вместо това в теорията се застъпва виждането, че би следвало да се говори за продължаването на тези отношения с участието на други лица чрез замяна на правните субекти, които участват в тяхното осъществяване. Така например съхраняваната от търговеца информация би следвало да се предоставя и на приобретателя, а последния трябва да получи и възможност за ползване на съществуващата в търговското предприятие фактическа организация на производствената и търговската дейност. На приобретателя следва да се предоставят и контактите на клиентите на прехвърлителя.
Следователно, застъпва се становището, че в хипотезата на прехвърляне на част от търговско предприятие, може да се предположи, че участващите в сделката страни желаят да осъществяват паралелно съответната търговска дейност, поради което част от търговското предприятие се запазва от прехвърлителя, а другата се придобива от приобретателя. Логиката на подобни отношения изисква след прехвърляне на част от търговското предприятие осъществяваната от него дейност да се извършва, ако не съвместно то поне при определено взаимодействие между прехвърлителя и приобретателя.
В настоящето изложение следва накратко да бъде разгледана и същността на задължението за отделно управление, което приобретателят има по отношение на преминалото върху него предприятие, като най-важно защитно средство на кредиторите. Правоприемникът поема и задълженията, които предишният собственик на предприятието е имал. Целта е сигурност за кредиторите на прехвърлителя, че ще могат да се удовлетворят от имуществото на техния стар длъжник, все едно че прехвърлянето не е настъпило. Отделното управление се изразява в недопускане придобитото предприятие да се смеси със завареното имущество на приобретателя. Това означава, че заварени права от едната съвкупност не могат да се използват за изпълнение или за обезпечение заварени задължения за другата съвкупност. Прехвърленото предприятие следва да се отчита счетоводно отделно от останалото имущество на придобилия го, което обаче не означава, че същият има две предприятия или имущества. Поради тази причина, например не са възможни и сделки между отделно управляваните съвкупности. Разпоредбата на чл. 16а, ал. 1 от ТЗ повелява описаното задължение да трае за срок 6 месеца от вписването на прехвърлянето. В теорията, обаче е силно застъпено становището, че този срок започва да тече не от момента на вписването в Търговския регистър, а още от прехвърлянето на предприятието. Това разширително тълкуване се аргументира със защитата на кредиторите, която е и идеята, стояща зад тази разпоредба. Членовете на управителния орган на правоприемника отговарят солидарно пред кредиторите за вредите, причинени на кредиторите вследствие на неизпълнение на задължението за отделно управление.