С наближаването на края на всяка календарна година една от темите, която неизменно придобива актуалност, е за промените в данъчното законодателство. Естествено най- сериозен интерес за гражданите и юридическите лица съставлява темата за очакваните промени в размера, начина на определяне и заплащане на техните публични задължения, в това число както национални данъци, така и местни данъци и такси.
Без особени нормативни изменения в последните години въпросът за определяне размера на таксата за битови отпадъци е изключително актуален, доколкото той обикновено надвишава многократно размера на данъчните задължения, свързани с недвижими имоти.
Както е известно, таксата за битови отпадъци се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. Таксата по дефиниция се дължи от собствениците на недвижимия имот. Единствено в хипотезите на учредено вещно право на ползване и на предоставена концесия тази такса се дължи от ползвателя, респективно от концесионера. Ползвателите на друго основание- напр. наемателите на недвижим имот, не са задължени лица по смисъла на закона и ако заплащат тази такса, то това следва единствено от поето с договора за наем облигационно задължение към наемодателя. Това правило има значение, защото наемателите не са задължени лица по закон, но и не са легитимирани да участват в различните процедури за определяне, изменение или оспорване размера на таксата, като във всички случаи се нуждаят от съдействието на собственика на имота.
Таксата за битови отпадъци представлява местна такса и на основание чл. 6, ал. 1, б. „а” от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) нейното събиране е предоставено на съответната община по местонахождението на недвижимия имот, за който таксата се дължи. Редът за определянето на размера и администрирането на таксата за битови отпадъци се установява чрез наредби на общинските съвети (чл. 9 ЗМДТ), а конкретният размер на таксата се определя ежегодно с решение на общинския съвет (чл. 66, ал.1 ЗМДТ). Съгласно чл. 7, ал. 1 ЗМДТ размерът на таксата следва да се определя въз основа на необходимите материално-технически и административни разходи по предоставяне на услугата. Това изискване, залегнало в закона, не е случайно. От гледна точка на правната теория докато данъците представляват едностранно властническо вземане на държавата, то таксите представляват цени на услуги, които държавата, съответно общините, предоставят на гражданите и юридическите лица. Ето защо за разлика от данъците, таксите задължително се дължат само срещу действително извършена услуга от страна на държавата/общината, т.е. заплащането им предполага възмездност. Нещо повече- между престациите, т.е. между размера на таксата и действителните разходи по предоставяне на услугата, следва да е налице поне приблизителна еквивалентност. Това теоретично разбиране има своето нормативно изражение по отношение на таксата за битови отпадъци в чл. 67, ал. 1 ЗМДТ, постановяващ, че размерът на таксата се определя според количеството на битовите отпадъци. Тази норма поставя като абсолютно изискване заплащаната от отделните граждани и юридически лица такса да съответства на реалното количество на изхвърляните от тях битови отпадъци. Този критерий законът счита за основен и първичен. Единствено когато практически е невъзможно да се установи реалното количество на битовите отпадъци, законът (чл. 67, ал. 2 ЗМДТ) допуска като вторична и факултативна възможност размерът на таксата да се определя на ползвател (на брой лица) или пропорционално върху основа, определена от общинския съвет, т.е. на базата на формални критерии.
Именно тук възниква и най- същественият проблем в практиката. Редица общини в страната пренебрегват установените в закона принципи и в наредбите си за определяне размера и администриране на местните такси възприемат директно вторичния метод като размерът на таксата за битови отпадъци се определя единствено на база на формални критерии, а именно пропорционално на данъчната оценка, а за юридически лица- отчетната стойност на имота. В този случай действителното количество на отпадъка изцяло се пренебрегва, което води много често до сериозна несъразмерност между стойността на действително предоставяната от общината на гражданите и юридическите лица услуга и заплащаната от тях цена (такса). Възможни са дори хипотези, в които собствениците на големи промишлени имоти и съоръжения са принудени да заплащат огромни такси, дори и предприятията им временно или по- дългосрочно да не осъществяват дейност, респективно да не отделят никакви отпадъци. Аргументът на общините за това разрешение е, че едва ли не във всички случаи е невъзможно да се установи действителното количество на отпадъците на отделните субекти. Дори да приемем, че този довод има известно основание по отношение на жилищните имоти, особено в режим на етажна собственост, когато множество субекти ползват общи съдове за сметосъбиране, то по никакъв начин не може да се каже, че това важи и за нежилищните имоти и най- вече стопанските такива, които разполагат със собствени и отделни съдове, чиито брой и необходимата честота на извозване лесно може да се установи. По тази причина по-голямата част от общините все пак се стараят да се придържат към закона и допускат възможността таксата да се определя в зависимост от действителното количество на отпадъците, т.е. на база на броя съдове за сметоизвозване, от които субектите се нуждаят. Респективно, тези общини в наредбите си за определяне размера и администриране на местните такси установяват и конкретни процедури, по които гражданите и юридическите лица могат да заявят правата си във връзка с реда за определяне на размера /намаляване/ освобождаване от такса. В тази връзка трябва да се има предвид, че упражняването на тези права е ограничено в конкретни срокове. Тези срокове са различни за различните общини, но във всички случаи са ограничени в рамките на настоящата година относно определяне на таксите за следващата година. Затова е препоръчително заинтерсованите лица възможно най-рано през текущата година да се осведомят за конкретните процедури и срокове, установени от общинския съвет по местонахождението на имота им.
Други общини обаче не предвиждат никакви подобни възможности, а определят размера на таксите едностранно и само на базата на формални критерии и по този начин възпрепятстват задължените лица от възможността за упражняване на иначе предоставените им от закона права. И макар че този проблем съществува вече няколко години, не малка част от общините отказват да преразгледат очевидно незаконосъобразната си практика. В този случай на засегнатите граждани и юридически лица не остава друга възможност освен да потърсят защита на правата си по съдебен път. Вече съществува устойчива практика на Върховния административен съд, съгласно която общините не следва необосновано да игнорират водещия критерий за определяне размера на таксата, а именно според действителното количество на отпадъците, с оглед на което заинтересованите лица не трябва да подценяват и пренебрегват възможностите си за съдебна защита в подобни ситуации.